
Интервю17 ноември 2026 г.
Съдиите по света: Съдия Джой (Уън-Джу) У - съдия във Върховния съд на Тайван
Размисли на един съдия в Тайван
Джой (Уън-Джу) У - съдия във Върховния съд на Тайван
Пътят към съдийската професия в Тайван
Моят път като съдия започна сравнително рано. Следвах право в Националния университет в Тайпе, а по-късно придобих магистърска степен от Националния университет на Тайван. След като през 2014 г. издържах националния изпит за съдии в Тайван, преминах двугодишно професионално обучение, преди през 2016 г. да поема първото си назначение в Кинмен.
Това разкрива една характерна особеност на правната система на Тайван, която принадлежи към семейството на гражданското право. За разлика от много юрисдикции, следващи системата на общото право, където съдиите често се назначават едва след дългогодишна юридическа практика, в Тайван човек може да влезе в съдебната система в сравнително млада възраст – след успешно полагане на силно конкурентен национален изпит и преминаване на професионално обучение.
За мнозина от нас встъпването в съдийска длъжност съвпада с други важни етапи от живота. В моя случай, първите ми години на съдийската скамейка бяха и годините, в които станах майка. Тези два пътя взаимно си повлияха по начини, които никога не бих могла да предвидя.
От съдебната зала до приказките за лека нощ
Първото ми назначение като съдия ме отведе в Кинмен – малък остров край бреговете на Тайван. Работих там три години и през този период родих двете си деца.
Тъй като за децата ми се грижеха роднини в Тайван, животът ми беше разделен между съдебната зала и дома – буквално от двете страни на морето. Всеки понеделник хващах първия полет за Кинмен, а всеки петък – последния полет обратно към Тайван. През седмицата изцеждах и замразявах кърма, която в края на седмицата пренасях у дома – това, което майките често наричат „течно злато“.
В продължение на три години това се превърна в ритъма на живота ми: правораздаване през седмицата, полети в началото и края й, и приказки за лека нощ, когато успявах да се прибера у дома.
Този опит ме научи на нещо, което остана с мен през цялата ми кариера: институциите, в които работят съдиите, неизбежно влияят върху хората, които правораздават. Съдебните системи се нуждаят от независимост, професионализъм и ефективност, но също така и от структури, които позволяват на съдиите да запазят своята цялостна човешка същност.
Ето защо, съм убедена, че е необходима по-голяма гъвкавост за съдиите, които работят далеч от семействата си; по-хуманни правила за преместване на съдии с малки деца или други задължения, свързани с полагане на грижи за близки; както и подходяща подкрепа за семействата, разделени поради назначения в отдалечени райони.
Равенство в реалния живот
След три години в Кинмен се завърнах в Тайпе. Само няколко месеца по-късно бракът ми приключи и станах самотна майка.
Децата ми бяха още съвсем малки. Понякога сутрин плачеха, когато ги оставях в детската градина, а аз следях часовника, защото в съдебната зала ме чакаха хора. Самата аз бях насрочила тези заседания. Спомням си как си помислих: щом аз не мога да пристигна навреме, как тогава да изисквам от страните по делата да проявяват уважение към съдебната зала и съдебния процес?
В крайна сметка, попитах председателсващия съдия дали мога да започвам заседанията си с петнадесет минути по-късно.
Тези петнадесет минути се оказаха от огромно значение.
Те ми осигуриха достатъчно време, за да бъда пред входа на училището, като същевременно изпълнявам задълженията си в съдебната зала. Осъзнах, че справедливостта невинаги означава да се отнасяме към всеки човек по абсолютно еднакъв начин. Понякога известна гъвкавост позволява на хора, намиращи се в различни обстоятелства, да отговорят на едни и същи професионални очаквания.
Сблъсках се с подобен казус, когато кандидатствах за ведомствено жилище за магистрати. Системата използваше точкова формула, която отчиташе, наред с другото, и броя на членовете на семейството. Като самотен родител, в домакинството ми имаше един възрастен по-малко, което означаваше и една точка по-малко – въпреки че същевременно имах и един човек по-малко, с когото да споделя грижите за децата и ангажиментите, свързани с придвижването. Споделих това притеснение с одминистрацията и се радвам, че системата започна да се променя в посока към реформа.
Този опит ме научи, че равенството „на хартия“ и равенството в реалния живот невинаги са едно и също нещо. Да се отчитат различните обстоятелства не означава непременно да се дава повече на една определена група. Понякога става въпрос просто за това да се създадат условия, които позволяват на хора в различни ситуации да покриват едни и същи професионални стандарти.
Преживяното ме накара да се замисля как съдебните институции би трябвало да се адаптират към хората, които работят в тях. Адаптацията обаче не се свежда само до условията на труд. Самата същност на съдебната работа също се променя – особено с навлизането и все по-широкото интегриране на технологиите и изкуствения интелект в съдилищата.
Изкуственият интелект и съдията - човек
Вече съм писала за използването и възможното бъдещо развитие на изкуствения интелект (ИИ) в съдебната практика на Тайван. Тайван проучва различни инструменти, включително системи за разпознаване на реч в съдебните зали, информационни системи за подпомагане определянето на наказанията и интелигентен анализ на електронни съдебни дела.
Тези технологии притежават значителен потенциал да съкратят времето, което съдиите и съдебните служители отделят за повтарящи се и наситени с информация задачи. За мен обаче по-важният въпрос е: къде трябва да поставим границата?
Не разглеждам ИИ като заместител на съдиите. Най-голямата му стойност се състои в подпомагането при извършването на повтаряща се, трудоемка работа или при обработката на големи обеми информация, което позволява на съдиите да отделят повече внимание на основните си задължения, свързани със съдопроизводството.
Тези основни задължения трябва да останат в ръцете на съдията – човек.
ИИ може да открие противоречия в показанията, но невинаги е в състояние да разбере защо един свидетел е представил различни версии. Причината може да е неискреност, но може да се дължи и на несъвършена памет, лапсус или неправилно разбиране на въпроса. По същия начин ИИ може да разпознае определени закономерности в документи или записи, но правното значение на тези факти все пак изисква съдебна преценка.
Ето защо, един принцип, който смятам за особено важен, е участието на човека в процеса /т.нар. "човек в контура"/.
Както хората, така и машините могат да допускат грешки. ИИ може да помогне на съдията да забележи нещо, което е било пропуснато. Но когато ИИ генерира неточен или неподходящ резултат, съдията трябва да е способен да го разпознае, да го подложи на съмнение и да го коригира. Технологиите трябва да подпомагат вземането на съдебни решения, без да изместват съдебната отговорност.
С оглед на бъдещето, съдиите ще трябва не само да умеят да използват технологиите, но и да бъдат способни да ги поставят под въпрос и да разпознават техните ограничения. С усъвършенстването на възможностите на ИИ за обработка на информация, специфично човешките качества на съдията може да придобият още по-голямо значение: независимост на мисленето, чувство за отговорност, разбиране на човешкото поведение и способността да се види човекът, стоящ зад съдебното дело.
В крайна сметка, всеки съдия трябва да продължи да задава въпроси, на които технологиите не могат да отговорят самостоятелно:
Какво е справедливо в тези конкретни обстоятелства? Какво всъщност означават тези доказателства? Какви последици ще има това решение за хората пред нас? И мога ли да поема отговорност за решението, което предстои да взема?
За мен последният въпрос е от фундаментално значение.
Технологиите могат да променят начина, по който отсъждаме. Те не бива да променят това кой носи отговорност за вземането на решения.
На какво ме научи моят път
Поглеждайки назад, осъзнавам, че за да бъдеш добър съдия, не е нужно да ставаш по-малко пълноценен човек. Нашият опит като родители, хора, полагащи грижи за другите, и членове на обществото, по никакъв начин не намалява професионализма ни. Напротив – той може да задълбочи разбирането ни за справедливостта, отговорността и човешкото достойнство.
Това е може би мисълта, която най-много бих искала да споделя с колегите си магистрати по целия свят.
Макар правните ни системи и професионални традиции да се различават, много от предизвикателствата, пред които сме изправени, са поразително сходни. Ние вземаме решения, които засягат живота на други хора, докато самите ние водим сложен човешки живот. Затова съдебните институции трябва да защитават независимостта и професионалното съвършенство, като същевременно признават човека, стоящ зад съдийската тога.
В същото време, с все по-голямото навлизане на технологиите в работата ни, трябва да гарантираме, че ефективността никога няма да измести съдийската преценка, а технологичното подпомагане – човешката отговорност.
В края на презентацията си, посветена на жените в съдебната система, изразих надеждата си чрез три кратки фрази. Те и до днес отразяват онова, към което продължавам да се стремя:
Работа, изпълнена с право.
Дом, изпълнен с любов.
Сърце, изпълнено с мир.
Кратка биография
Джой (Уън-Джу) У е съдия във Върховния съд на Тайван. Тя започва съдебната си кариера в Кинмен през 2016 г., а по-късно работи като съдия по наказателни дела в Тайпе. Притежава магистърска степен по право от Националния университет на Тайван. Професионалните й интереси включват наказателно правосъдие, системата на съдебните заседатели (т.нар. „система на граждански съдии“), технологии в правосъдието и изкуствен интелект. Член е на тайванския клон на Международната асоциация на жените съдии и е автор на публикации относно прилагането на изкуствения интелект в съдебната система на Тайван.

